И детето във мен ръкопляска.

Слага шапка  и шал,

вади старата прашна шейна...

„Отпечатък” оставя в голямата пряспа

и не чува строшения звън на стъкла...

Гласове от стъкло

колебливо ме пазят

от простуда, от грешки, от навик, от страх...

Само ехо след тях ... И вина ... И порастване...

Пласт от спомени... Вятър от смях...

И се втурват

кристалчета срещу лицето ми...

Търсят прулука да се превърнат в сълза...

И след мен няма вече следи от нозете ми.

Само вятър и ехо от смях...